Страхът от рецидив и отношение към бъдещето

Човекът е крайно същество, респективно несъвършено, компилация от душевност (психичност) и телесност (соматичност), които не винаги присъстват в хармоничност. Здравето, според съвременните схващания, се разглежда като съвкупност от физическо и психическо такова. При наличие на проблем в единия аспект наблюдаваме рефлексия и в другия, т.е. съществува взаимовръзка – т.нар. психо-физическа взаимовръзка. Когато човек е в състояние на здраве системите функционират без сътресения, в унисон и хармоничност. В случай на заплаха се „мобилизират” наличните ресурси на организма, а тенденцията е връщане в равновесието, т.е. капитулация на симптома, болестта или процес на оздравяване. При някои заболявания упоменатата  динамика е неприложима, процесът на пълно оздравяване е невъзможен. Целта, обичайно, е овладяване на острата фаза и стабилизиране с възможно най-голяма продължителност (ремисия). Класически пример за такава (с хроничен характер) е онкологичната болест.

Нашият интерес, конкретно тук, е продиктуван от случващото се в модалността на психичното у онкологично болния. Какви промени настъпват, когато сме изправени пред нещо подобно – непознато и застрашаващо, извън контрола на обичайната мобилизация на наличните ресурси? Реакцията е вариабилна, но най-често се свежда до два базови момента: генериране на тревожност, с особен интензитет и в ситуация на невъзможност за решение на проблема – усещане за  безпомощност, гравитиращо в дистимно-депресивни нюанси.

При провеждане на адекватно лечение, промяна на ключови фактори, касаещи начина на живот, активация на психични ресурси, подкрепа от средата и т.н., в голяма част от случаите се стига до въпросното овладяване на острата фаза и последващото стабилизиране или фаза на ремисия.

Какво се случва с психичното в този момент?

Би било логично допускането за своеобразно „потапяне” в наслаждението от актуалната „победа”. Напротив. Динамиката е по посока на точно противоположната тенденция. Психиката е сериозно разтърсена, дори изведена от равновесие поради загуба на фундаменталната митологема (с характер на защитен механизъм срещу реалността) – имагинерното усещане за безсмъртие, апострофирано от идеята за рецидива. Или мисълта – „ами,ако се завърне…”.

Какво се случва всъщност?

Темата за смъртта е стара колкото света. Но нека обърнем внимание по-конкретно на няколко аспекта. Реално, тя е навсякъде около нас, още от най-ранното детство, свързана със загубата на възрастен роднина, любимо животно… Тя е в ежедневието ни под формата на статистически извадки, актуална информация, превантивни напътствия и пр. Това е смъртта на другите и за другите. Собственото Аз остава в констатацията, елементът за себеотносност е неприсъстващ.

Допускането – смъртта е за другите, автоматично ни поставя в привилегированата позиция на собственото безсмъртие. Психичното “знае“, но не „вярва” в собствения си край. Нахлуването на реалността има различни измерения. В случая през призмата на тежкото заболяване, а формата е строго персонална: “Аз съм потърпевшият“!

Детронацията на мита за безсмъртието, естествено, води до болка, болка от нарцистичната рана. Въпросът за отношението към бъдещето се структурира от изгубената надежда. Различни са етапите, през които минава индивида в опита за индивидуална преработка, но този процес не е предмет на настоящата разработка. Някои „залагат” на самосъжалението и апатичността, други се фокусират около вината, трети се поддават на гнева, проклинайки справедливостта. Техният свят е разтърсен, нищо не е на своето място. Актуализира се въпросът за смисъла.

Хората вярват в различна степен на собствената намеса в живота си. Някои са склонни да максимизират ролята на личния принос, други са по-внимателни в допусканията. В голяма част от случаите липсва „култура” по отношение на толеранса, рефлексията към неопределеността, а тенденцията се превръща във фундаментален „извор” на невротичността. Свръхинвестиции, оптимални модели и максимални обезпечения в механична калкулация не конфигурират автоматично очакван резултат, задоволяващ желанията ни. За продължение в новите условия  са необходими нови опорни точки, около които да се структурира новото начало. Процес на своеобразна реконструкция.

В най-тежките моменти човек намира пътя през актуализация на смисъла.


Автор: Александър Георгиев, член на Българската асоциация по психоонкология

Вашият коментар